Бели пухкави облаци,
насечени геометрично.
От долу пак нагоре
и обратно.
Светът се счупва
или фрагментира.
Отваря се, затваря се, залепва се
и теб залепва в празнотата.
Безсмислено е, но и
без сериозни загуби.
Знаеш какво е това.
И че не искаше да знаеш.
Потъваш.
По-надолу няма страх.
По-надолу е нищо,
а нищото е дълъг филм.
И въздухът те реже
извън себе си.
Дупки с твоя силует
по зелените завеси,
дупки с черни вени.
Стените нямат свършване
в бездната от часове.
Колко още?
Още не.
Още веднъж.
Сърцето е смирено,
но умът ти няма измерения.
Изчезва.
