Бели пухкави облаци,

насечени геометрично.

От долу пак  нагоре

и обратно.

Светът се счупва

или фрагментира.

Отваря се, затваря се, залепва се

и теб залепва в празнотата.

Безсмислено  е, но и

без сериозни загуби.

Знаеш какво е това.

И че не искаше да знаеш.

Потъваш.

По-надолу няма страх.

По-надолу е нищо,

а нищото е дълъг филм.

И въздухът те реже

извън себе си.

Дупки с твоя силует

по зелените завеси,

дупки с черни вени.

Стените нямат свършване

в бездната от часове.

Колко още?

Още не.

Още веднъж.

Сърцето е смирено,

но умът ти няма измерения.

Изчезва.