Буки

„Другото време“ е втората ми стихосбирка, която се появи – бавно и трудно – след десетина години тоталитарен отказ от поезията и писането като цяло. Бавно и трудно, заради предхождащото го турбулентно самопризнание, че не мога да съществувам без този акт и че нито един друг творчески такъв не успява да го замести и да ми създаде същото усещане за правилност. Заради нуждата да облека наново тези дрехи, които ми отиват, но чиито кройка уплаши (и прогони) някои части в мен и части около мен от живота ми.

Нуждата от много строга поетична форма се усеща в „Другото време“ поради доминантната тъмнина, която иначе би погълнала и задушила цялата вътрешна музика, а музиката е единствената причина да пиша (и да чета, и да вярвам в) поезия. Много след това, когато книгата излезе и тъмнината намаля (не че има връзка между двете), започнах да намирам ритъм и там, където формата се размива с пясъка на брега, да се облягам повече на алитерации, отколкото на рими и да приемам римите като рядък, вкусен дивеч, който доброволно ляга в мрежата на случайността, докато аз лежа спокойно в някое паралелно му течение.